Държавата Израел е съвременна частично призната държава в Близкия изток, югоизточната част на Средиземно море. Израел е демократична парламентарна република. Тя е единствената еврейска държава в света.

Израел граничи с Ливан, Сирия, Йордания и Египет, но има мирни договори само с последните две държави. Има излаз на Средиземно море, залива Ейлат/Акаба на Червено море, и Мъртво море. В Израел живеят главно евреи. Най-многобройните малцинства в страната са израелските араби – мюсюлмани, християни и друзи. В Израел има Палестинска автономия на територията на Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа, която е на път да се превърне в отделна държава. В Израел има и много източноправославни неараби, предимно имигранти от бившия Съветски съюз. Там живеят и около 50 хил. български евреи.

Преди създаването на днешната държава името Израел се използва, както за Ерец Израел – страната, обитавана от евреите през Древността – така и в преносен смисъл за общността на всички евреи по света.То има корен в Стария Завет, където Яков, който е родоначалник на евреите, е преименуван на Израил, след като се бори с ангел или самия Бог (никой не побеждава).Самото име Израил означава „който се бори с Бога“.

Най-старото археологическо свидетелство за използването на думата Израел, освен като лично име, е Стелата на Мернептах от Древен Египет. Тя е датирана към края на 13 век пр. Хр. и споменава народ с това име.

Израел се намира на източния бряг на Средиземно море, между Ливан на север, Сирия на североизток, Йордания на изток и Египет на югозапад. В най-южния си край има ограничен излаз на Червено море. Територията на Израел, без да се включват областите, завладени през Шестдневната война от 1967 г., е около 20 770 km². Общата територия под израелска юрисдикция включва още Източен Йерусалим и Голанските възвишения и е с площ 22 072 km². С включване на зоните на Западния бряг, които са част от Палестинската автономия, но на практика са под военен и частичен граждански контрол на Израел, територията на страната е 27 799 km².

Въпреки малкия си размер, в Израел има множество различни природногеографски области – от пустинята Негев на юг до планините в Галилея, Кармел и Голан на север. В Израелската крайбрежна равнина до Средиземно море живеят около 70% от жителите на страната. На изток от централната хълмиста област се намира Йорданската рифтова долина, малка част от дългата 6500 km Голяма рифтова долина. Река Йордан тече по Йорданската рифтова долина от планината Хермон през долината Хула и Галилейското езеро до Мъртво море, най-ниската точка на световната суша.

Уникални за Израел и съседния Синайски полуостров са ерозионните образувания, подобни на циркуси, наричани махтеш. Най-големият махтеш в света е Рамон в пустинята Негев,който има размери 40 на 8 km. Според доклад за състоянието на околната среда в Средиземноморието, в Израел има най-голям брой растителни видове на единица площ.

Температурите в Израел варират в широки граници, особено през зимата. В планинските райони времето може да бъде ветровито и студено, понякога дори с валежи от сняг. В Йерусалим обикновено сняг вали поне веднъж годишно. В същото време крайбрежните градове, като Тел Авив и Хайфа, имат типичен средиземноморски климат, с хладна и дъждовна зима и дълго горещо лято. Най-високата температура, измервана в Азия, е 53,7°C, отчетени през 1942 г. в кибуца Тират Цви в северната част на долината на река Йордан.Между май и септември валежите в Израел са рядкост. Поради оскъдността на водните ресурси, в страната са развити различни технологии за спестяване на вода, като капковото напояване. Израелците се възползват от топлия и сух климат на страната, за да произвеждат слънчева енергия, като страната е най-големият производител в света на глава от населението.

Израел е създадена през 1948 г. с резолюция на ООН. Създаването на Израел има дълга предистория, чието начало е в зараждането на ционизма. Две произведения изиграват значителна роля за утвърждаването на ционистката идея – „Рим и Йерусалим“ на Мозес Хес и „Еврейската държава – опит за модерно разрешение на еврейския въпрос“ на Теодор Херцел.

Давидото царство около 1020 пр. Хр.

Основаването на държавата Израел е част от хилядолетната история на евреите. Давидово царство е първото единно държавно формирование на евреите. Според повечето историци, то е съществувало между 1020 и 930 г. пр. Хр. и е основано, след като еврейските народи в Ерец Израел, преди това обединени в племена от т.нар. Съдии на Израил, образуват съюз. Саул от племето на последния според книгата Битие син на Иаков Венямин става първият цар на държавата (разказано е в Библията, Първа книга на царете). Вторият (или третият, ако се брои Йевостей) цар – Давид, определя за столица Йерусалим и укрепва царството. Към 930 г. пр. Хр. обаче то отслабва и се разпада на Израилско и Юдейско царство. Към 720 пр. Хр. Асирия превзема Израил, а Юдея пада под вавилонска власт около 586 г. Така е поставено началото на т.нар. изселване на еврейския народ към Вавилон.

През 538 пр. Хр. цар Кир Велики дава свобода на всички покорени народи и така евреите се завръщат в първоначалните си територии. Впоследствие териториите на днешен Израел попадат под властта на Александър Велики, а впоследствие и на Римската империя. Създават се васални на Рим еврейски полудържави в рамките на провинция Сирия. През 66 сл. Хр. евреите организират въстание, но то е смазано от римляните, а през 70 г. император Тит нарежда Йерусалим и Храмът на Соломон да бъдат разрушени. От този момент нататък римляните започват активни гонения на евреите. Около 617 г. византийският император Ираклий официално забранява еврейската религия (която вече е приемана за отделна от християнството). От 636 г. сл. Хр. започва арабското нашествие, продължило до 1099 (Първи кръстоносен поход). До 13 век Израел е владян от християните-кръстоносци, но към 13 век те го напускат и мюсюлманите завладяват тези територии. До 1517 г. управляват Мамелюците, а от 1517 до 1917 – Османската империя. До 19 век в Израел почти не са останали евреи – населението е предимно от арабски мюсюлмани и християни, а евреите са под 10%.

Векът на Просвещението довежда до даването на равни права на евреите в Европа, като по-светски настроените от тях впоследствие възприемат и идеите на рационализма, романтизма и национализма. Това явление е известно като Хаскала и довежда до появата на ционисткото движение през 1897 г., целящо създаване на „Еврейски национален дом“ (държава). В началото на 20 век се появяват няколко предложения къде да бъде основана еврейската държава. Сериозно обмислян вариант е била т.нар. Британска програма за Уганда, предложена от Британската империя на Теодор Херцл към 1903 г., според която британците са склонни да предоставят част от Източноафриканския протекторат, но тази идея не бива осъществена. Смъртта на Херцл през 1904 г. предизвиква разделение в движението, като се обособяват ционисти (с комунистически или социалистически възгледи) и ортодоксални евреи.

След края на Първата световна война е дадено началото на т.нар. Британски мандат в Палестина, според който териториите на днешните Израел, Йордания и част от днешен Ирак (дотогава провинции на Османската империя) са дадени на Британската империя. Между 1919 г. и 1923 г. в Палестина пристигат 40 000 евреи, предимно от Източна Европа. Заселниците от тази вълна са обучени на селско стопанство и са способни да развиват икономика. Въпреки емиграционната квота, установена от британските власти, към края на този период еврейското население нараства на 90 000 души. Блатата на Израелската долина и долината Хефер са пресушени и земята става годна за селскостопанска дейност. Голяма част от новодошлите хора по тези земи са ционистите-социалисти, противопоставящи се на ортодоксалното еврейство. Създават се първите колективни стопанства (кибуци). Ционистите започват да развиват профсъюзи, поемат контрола над здравеопазването, образованието и икономиката. Британският мандат е прекратен през 1948 г. и на 14 май премиерът Давид Бен Гурион обявява независимостта на израелската държава. Тя е призната веднага от САЩ, СССР и много други страни, но не и от съседните арабски държави. В следващите няколко дни близо 700 ливански, 1900 сирийски, 4000 иракски и 2800 египетски войници нападат новата държава, с което е поставено началото на израелско-арабските войни и на съвременния Израелско-арабски конфликт.